"Не е лесно да възпиташ младеж в днешно време!" ... с тези думи леля Дора затвори вратата на детската стая, докато поклащаше глава. Вече от няколко месеца синът й стоеше затворен и не отлепяше глава от комиксите. Преди известно време г-жа Петрова беше почиствала старата барака и откри "античните" списания на брат си. Тогава леля Дора прецени, че така или иначе нейното мило братче от 10 години беше във Великобритания, съответно нямаше нужда да се допита до него за съдбата на тези „древни“ писания. Набързо тя ги събра в един овехтял и влажен кашон и се запъти към смърдящия контейнер. По пътя обаче възрастната жена се сблъска с малкия Стоянчо. Любопитството на нейния син надделя и г—жа Петрова се излъга да ги запази и подари на малчугана.... от тогава, Стоян беше като обладан. Подрастващият тийнейджър беше попадал на стотици реклами в които присъстваха изваяни мъжки тела с характерните широки гърбове, изчистени коремни мускули и оформени бицепси, но никога не беше проявявал интерес към човешката физика и естетика. Този път обаче нещо в тези „древни писания“ го жегна вътрешно. Още първите два дни момчето изчете всичко на един дъх: Конан варварина, Ахил, Хълк и много други митични и модерни супергерои се просмукаха от подсъзнанието му. Навярно когато героят размахва меч или оръжие, тестостеронът в младежите се покачва много повече, отколкото когато обърне внимание на поредния фитнес модел в интернет пространството... кой знае. Факт беше, че Стоян беше обсебен от тези образи. Макар и на цели 15 години, той беше започнал да се вдетинява. Всяка вечер размахваше метлата, приватизирана от килера, имитирайки меч или друго средновековно оръжие. Крещеше като Хълк или Хелбой всеки път, когато майка му го посрещнеше на вратата, а през останалото време, когато не се вживяваше в дадена роля, търсеше още стари списания и комикси. Леля Дора беше особено притеснена за своя син и реши, че е време да вземе мерки. Напълно насила, паникьосаната госпожа заведе сина си при подходящ лекар. Лекарят едновременно прие това за нормално за възрастта, но и изписа медикаменти, които да „успокоят“ хлапето. Това още повече обърка леля Дора и след две седмици прием, малкият Стоян започна рязко да отпада, пребледня и на няколко пъти дори изпадна в нервна криза, последвана от 12-часови маратони по сън. Всичко това стресна г-жа Петрова и тя се принуди на своя глава да преустанови „лечението“. Загрижена за своя син, госпожата се видя в чудо, докато семейството не получи един дългоочакван гостенин.
Чичо Кирчо беше почти 10 години по – голям от сестра си Дора, но имаше много по – млад вид. Работата в чужбина го беше изтощила, но и научила на много неща за живота и може би най – важното – беше му дала стимул да се бори и живее. Неговият график беше вечно запълнен, но и ползотворен и организиран. Поради тази причина, не случайно когато вуйчото научи за ситуацията, веднага грабна малкия Стоян и го помъкна към най – близката зала. Като собственик на всички комикси и техен отговорен стопанин (до момента на напускането на родината), той много добре знаеше през какво преминава малчугана. Знаеше, че Стоянчо имаше нужда къде да си изразходва енергията, къде да изгради тяло, което да му влива самочувствие на герои от комиксите.
Когато и двамата пристъпиха към прага на кварталния фитнес, Стоян остана очарован от мястото. Всички едри батковци и чичковци, които боравеха с чугунените и стоманени тежести му напомняха за средновековните герои; същите тела, същото алфа излъчване, същия характер.
Разбира се Чичо Кирчо не отстъпваше по физика пред тези непознати и съответно поназнайваше това – онова. В следващите 2 часа, възрастният „джедай“ предаде немалко от своите знания на младия „падуан“, а на излизане го помоли да му обещае, че ще посещава мястото редовно. За юношата нямаше място за колебание. Та той гореше от нетърпение отново да повтори.
На следващия ден обаче вуйчо Кирчо трябваше да се прибира обратно. Полетът му беше с доста ранен час и нямаше как да изнесе още една лекция на младока. Надяваше се единствено да е успял да предаде достатъчно мъдрост за тези скромни два часа в залата.
Малкият Стоянчо въобще не се поколеба и веднага след като помаха на любимия си чичо на входа на терминала, презглава се насочи към фитнеса. Обаче в началото му беше доста трудно както физически, така и психически. Не беше особено наясно кое упражнение за какво е, чувстваше че пречи на по – големите , а и факта, че е без вуйчо си на това ново място, го терзаеше вътрешно и не му даваше достатъчно сигурност. Постепенно обаче тази същата несигурност изчезна, младежът завърза нови запознанства в залата и научи доста неща покрай по – опитните. През всичкото това време, той не продължаваше да отлепя поглед от комиксите. Не беше казал на никого от залата, но искаше такова тяло. Всеки път когато вдигнеше дъмбела, той се чувстваше като Тор, който победоносно вдига Мьолнир. Всеки път когато боравеше с лоста пък си представяше, че е Супермен, който се бори с буца криптонит. Детски и невинни въплащения в образи, но нека все пак бъдем честни; Кой от нас на тези години не е желал да бъде нещо повече от средностатистически младеж... така си и знаех... нека продължим нататък.
Не може да се каже, че нямаше резултат и развитие в юношата. Неговото тяло стана по – атлетично, определени мускулни групи започнаха да изпъкват, но като цяло структурата му се запази същата. Месеците се изнизваха, а и с тях годините. Стоян не губеше постоянство, но ставаше все по необнадежден. Той желаеше голям гръб и широки рамене, а вместо това получаваше тегави мускулни трески и плосък корем с който не се чувстваше като кой знае какъв мъжкар. Искаше да е по – едър, да всява повече респект сред наборниците си, но като че ли имаше чувството, че не може да пребори генът на баща си, който се характеризираше повече с фигурата на Джъстин Бийбър, отколкото с тази на Шварценегер или Джейсън Момоа. Той пробваше какво ли не ... бицепсови сгъвания, трицепсови разгъвания, бедрени екстензии, флайс... Всички машини бяха обходени от него няколкократно всяка седмица, но пак без ефект. Изпълняваше по 5 различни упражнения за всяка мускулна група на тренировка, но пак без ефект... Тренираше първо по час, после по два, накрая по три часа отделяше в залата ... пробва всичко и накрая просто се отказа .... е .... почти всичко; Нашият главен герой си беше вглъбил, че трябва да прави всичко, максимално много, за да извлече максимум резултати. Навярно обаче хлапето не беше хванало главната концепция предадена от чичо му ... простото е най – ефективно. Никой друг не си направи труда да му обясни, че за да натрупаш маса и обем, без значение от твоята физика и състояние, нужни са само няколко основни упражнения.Няколко, но основни !
· Клек
· Тяга
· Набирания
· Гребане
· Раменна преса
· Изтласкване от лег.
От тях, юношата не правеше нито едно. Бяха го предупредили, че клековете износват бързо коленете, че тягата ще му съсипе кръста. Набиранията му бяха скучни, тъй като беше лек и му се виждаха лесни. Гребането му изглеждаше прекалено просто като движение. На раменната преса никой не му показа тънкостите и прещипа сухожилие, след което реши, че това упражнение не е за него, а на лежанката .... е там просто се беше комплексирал от останалите мъже в залата; Беше го срам, че вдига едва 1/3 от техните възможности и така и не си направи труда да се развие в това отношение. За сметка на това, той беше цар на изолиращите упражнения ; знаеше всички упражнения за бицепс. Правеше по 3 упражнения за предната глава на раменния мускул и прекарваше по минимум 20 мин на всяка машина която влизаше в програмата му. Но какво от това, когато нямаше полза... когато той така и не постигна целта си. Насадените му страхове, че може да се контузи или да изглежда глупаво и смешно в очите на околните го бяха изолирали от лоста и тежестите и го бяха направили роб на машините. Беше си изградил грешното мнение, че щангата се ползва само от щангисти и мястото му не е сред каучука и „20-ките“. Споделяше на всички, че не иска да развива сила и че е фитнесджия, а не щангист. Само че не беше запознат с факта, че мускул се гради чрез адаптиране на тялото към по – тежки натоварвания в.т.ч и по – големи тежести. Никой не му разкри, че правилната техниката под лоста не само че няма да го контузи, но ще му и помогне да изгради много повече мускулна маса, от всяко едно сгъване в лакътя или коляното, което той толкова упорито и твърдоглаво изпълняваше. Младежът така и не се докосна до „истинската литература“ описваща функцията на всеки един мускул при базовите упражнения, които му бяха толкова нужни. Повтарям отново ... двете свети тройци на всеки един силов и кондиционен спорт : клек, преса, набирания ... тяга, лежанка, гребане. Разбира се към тях можем да добавим и още една тройка – кофички, фермерски разходки, лицеви опори. Но дори и без последните, Стоян можеше за отрицателно време да се сдобие едновременно с обем, сила и желание за развитие.
Какво стана с момчето ли ... претърпя контузия... отказа се за година ... година и половина... нещо обаче вътрешно го човъркаше... не му даваше мира... Усети, че проблемът е в него... започна да чете, да се интересува, да подлага всичко на съмнение и най – важното ... да експериментира. Остана изненадан, колко по – различно се усеща клекът пред лег пресата. Колко повече го изморява и изпотява. Престраши се да сложи 60 килограма на лоста и да ги вдигне от земята. Оправи си техниката и на раменната преса. Получи нужната подкрепа, за да легне пак на лежанката. Откъде знам всичко това ли ? ... Аз бях Стоян... също като тези от вас, които намериха правия път и не се отказаха в процеса. Нямах комикси, но имах мечти, нямах чичо, но имах жажда за знания. Нямах късмет, но имах разочарования, болки, сълзи, страх, съмнения, притеснения, препятствия... имах онзи огън в очите, който те кара отново да се изправиш, когато пак паднеш, имах желание, имах търпение, имах интерес. И така Стоян наедря. Започна да се харесва, сам си изгради нужното самочувствие... след това стана треньор... започна да тренира други хора, натрупа клиенти... отвори зала. Мечтите не стават от днес за утре. Безплатно е да мечтаеш, но е изключително скъпо да постигнеш това, което те преследва всеки ден в главата ти и не ти дава мира, докато не го осъществиш. Без значение дали и вие сте един Стоян, който търси правилния път в залата, или сте този, който се лута и търси неговата посока в житейския си път, решение има. От нашето търпение, здрав разум и смелост зависи дали ще го намерим!
Автор: Антон Лазаров
Comments